Motorcycle trips

fz6 european trip 2011! Част 2

Част 2!

 На следващата сутринта, нямаше как, бях помолен да им направя страхотните пържени филийки. Страхотни? - да, това е друга история, но ще ви я разкажа накратко. Зимата, както стана дума в началото на разказа, бях на гости в Германия на Верчето и Жаки. Там една сутрин им предложих да направя пържени филийки и се оказа, че Жаки дори не е чувала за това. От тогава са и любими. И сега като и бяхме на гости се беше подготвила за всичко, сякаш ги беше мислила тези филийки от както и казахме, че тръгваме от България. 

 След хубавата закуска излязохме на пешеходна разходка по реката. Пътеката не беше мн дълга, вървяхме някъде около час в едната посока. Идеално за да изгорим излишните мазнини от обилната закуска. 

Следобед, когато се прибрахме от разходката, слънцето най-после се усмихна. А, на нас ни оставаше само да се радваме на красивите планини. 

За вечерта момичетата имаха план да ни водят на термални извори. В едно градче на близо имаше нов СПА център с най-различни услуги: сауни, джакузита, топли и студени басейни и какво ли още не. В Австрия като цяло са много известни подобни Терми. Хората доста добре си използват природните извори... А, това беше и една дългоочаквана почивка за нас. Точно в средата на пътуването си пасваше идеално. Смазани от пътя до тук, просто е перфектно да имаш един ден без мотора и той да завърши с пълен релакс в подобен СПА комплекс. 

Преди това обаче, трябваше да минем през къщата на чичото на Жаки, защото там се събираха цялата им фамилия за да отпразнуват един рожден ден. А, ние с Марко докато чакахме късният следобед за да тръгнем се радвахме на тази гледка:

И фамилното грилване, и след това Термите ни се отразиха отлично. Горещо препоръчвам на всеки, който планува подобно пътешествие да отдели време в средата на пътуването за един или два дни пълен релакс. 

 Нашата почивка при австрийската ни приятелка завърши. На следващата сутрин отново работехме по плана - ранно ставане, тръгване около 7ч., кратка почивка сандвичи......

Ето и как ни изпратиха в началото на седмият ни ден. 

 Пътуването до Залцбург може да го разделим на две основни части. Първата е пътят за който говорехме вече малко по-нагоре. Един страхотен път, край планинската река изпълнен със завои. Голяма красота. Така беше в продължение на около час. След това от St.Polten се качихме на магистралаа към Залцбург. За тази отсечка, няма какво да говоря. Само ще ви разкажа как слязохме от магистралта преждевременно. Причината беше едно невероятно красиво, синьо езеро. Вътре плаваха ветроходни лодки, имаше корабчета за туристи, а зад езерото за фон бяха и високите планини. Тази гледка ми направи голямо впечатление, и понеше имахме доста време и не бързахме реших да се отбия. Да, но как и къде? Изведнъж видях една табела с надпис MondSee. И с моите 13 думи в немският език, реших че See означава езеро, и хванах отбивката. Верчето се стресна, като видя че слизам от магистралата по-рано и след като и казах за идеята си, се оказа, че съм бил прав. Езерото беше близо до магистралата и скоро пристигнахме. На брега му, имаше красиво курортно селце. Спряхме близо до брега и се разходихме. 

След почивката ни, се отправихме към Залцбург. Преди това обаче, по пътя ни беше един от магазините на Луис. Отбихме се там за да вземем по-хубаво боне на Верчето и се сетихме, че от всичките ни посещения на тази верига, това беше първото в което сме като истински моторджии. Иначе все ходихме с автобуса до техните магазини, когато бяхме в Германия.  Пътят натам беше невероятен. Извинявайте за повторенията, но пак ще отбележа, че ако сте в Австрия с мотор не се качвайте на магистрали. Междуселките пътища са уникални!

  Залцбург!

На обед бяхме там. Имахме резерваця за хостел Мъфин. Хостелът е с перфектна локация, пеша се стига до центъра на града за 10 мин. Мястото е много хубаво, вътре всичко е ново, чисто и добре подредено. Мисля, че са използвали сградата на някакво бившо училище. Но всичко е направено на ново. Има голяма кухня с всичкото оборудване, хладилници и т.н. Имат и много хубава градина с барбекю. Препоръчваме го, ако сте в района и търсите място за спане на нормални цени. А, има и паркинг. 

 След като се настанихме, се усетихме, че е събота! Проблем! Е, не е като да е неделя, когато в Австрия всичко е затворено. Но, за да намериш нещо отворено трябва да си голям късметлия и да побързаш, защото макар и събота след 17ч не можеш да намериш нищо отворено освен барове и бензиностанций. Затова този следобед нямахме почивка преди разходката. Оправихме се набързо и излязохме. Пеша към ценътра, за нула време бяхме там. И първата ни работа преди да обърнем внимание на забележителностите беше да намерим туристическият информационен център. Там ни казаха, че на централната пешеходна улица имало Била, която работела до 17ч. Побързахме да я намерим. Напазарихме си, и за съжаление от тук нататък се налагаше да си мъкнем всичко на гърба. Но нямаше как, иначе щяхме да останем гладни. След като си бяхме осигурили вече провизиите, спокойно можеше да се насладим (като изключим тежката раница) на красивият град. Влязохме в една много красива градска градина, приличаща по-скоро на част от някой замък на Хабсбургите. Натам ни привлече музиката, която се чуваше. 

Чуваше се хубава класическа музика, а ние колкото повече приближавахме, толкова повече ни се искаше да е на живо. И ето какво намерихме там под хубавата сянка на дърветата.

Тук си починахме доста добре. Уж бяхме излезли да обикаляме по забележителности и леко бързахме, но музиката беше толкова хубава, че не ни се тръгяваше. Слушахме ги може би час. След това се отправихме към най-известната централна уличка на града - Getreidegasse. Това е пешеходна, търговска улица, там са разположени магазините на всички известни марки. А, отличаващата черта, и според нас най-големият чар на улицата бяха уникалните табели над всеки магазин. Ето някои от тях:

 Естествено, макар и накрая, нямаше как да не отидем и до крепостта. Тя е разположена на най-стръмният хълм в света:). Не знам, дали заради раницата с бирите и пържолите, или наистина си беше стръмен, но пешеходното стигане до върха на крепостта ми се стори голяма мъка. Но пък определено си заслужаваше. Гелдаката от върха е величествена. А, ние имахме голям късмет, защото успяхме да и се насладим точно по залез слънце. 

А, вечерта завърши по този начин. 

 Осмият ни ден започна обещаващо. Времето беше чудно. А, ние имахме план днес по пътя за Имст, където беше нашата следваща точка, да се отбием в Калтенберг. Където щяхме да гледаме как бащата на Жаки се състезава в кръг от Австрийската купа по Супермото. 

 

______________

update:16.09.2011

Тръгнахме в много хубав слънчев ден. Карахме отново само по между селските пътчета, който са невероятни. По пътя за Калтенберг,минахме съвсем случайно през Германия. Беше много интересно, как навигацията издаде някакъв странен звук, и като я погледнах видях съобщение "Вие сте в Германия, желаете ли да получите информация за държавата?". В тази част от прехода ни, се движихме в едни много красиви сравнително ниски планини с много малки тунелчета. Беше страхотно. Пътят днес беше най-зеленият, красив, чист и т.н. път от всички за цялата обиколка. През целият ден си мислех, как може да е толкова зелено, подредено, и чисто всичко? Как нямаше една трънка край пътя, един плевел, една пластмасова бутилка..? Не знам, но докато карах си мислех само, че пак ще се върна с мотор в Австрия, но този път за обиколка само на Австрия (хайде може и Швейцария:) ). 

 В Калтенберг пристигнхаме много свежи, на обед някъде, и времето беше вече доста топличко, въпреки планинският характер. Имаше силно слънце, а пистата, за състезанието не предлагаше никаква сянка. Лесно намерихме нашият човек, и си оставихме багажа при него. Доста е досадно да се разхождаш пеша с коженият екип и каската. Добре, че в случаят имахме при кого да ги оставим. Скоро започна и състезанието. До сега на мото състезание бяхме ходили само в Плевен. Тук състезанието беше по супер мото. Пистата беше 80 % асфалт и 20 % черно. Определено адреналина се покачи още с първият старт - 30тина мотора. Представяте си за какъв гръм ставаше дума. Шоуто беше на ниво. Ние заехме места възможно най-близо до пистата, на един обратен завой с най-забележителните дрифтове. Имаше много интересни изпреварвания, имаше и падания точно пред нас. Е, няма как, това е състезанието. Беше страхотна емоция, най-вече от зверските ревове на моторите. 

 Изгледахме няколко старта, включително и 2 на нашият човек. След това минахме да го поздравим и да му пожелаем успех и тръгнахме към нашата последна точка за деня - Имст. По пътя видяхме една група ретро мотори.В Австрия като цяло доста често виждахме ретро автомобили и моторо. Особено днес, тъй като беше почивен ден. Често ссе виждаха баба и дядо седнали в някаква ретро кола с 2 места и вертикално стъкло отпред  в отлично състояни. Всички бяха много изпипани. Вижте например какъв мотор открих паркирал до моят. 

 РАнният следобед времето започваше да се влошава. И то точно в нашата посока. Днес трябваше да се качим до около 1000 м.н.в. А всичко напред към целта изглеждаше забулено в облаци. Това ни накара да се размърдаме малко. Искаме по пътя да минем и през Инсбрук, но предвид условията, а и умората, решихме да се разходим с мотора. Направихме няколко бързи кръгчета в централната част и си поехме към Имст. И точно 5 минути преди да пристигнем заваля. Това май-беше първият път който ни валя. До тук, имахме късмет и дъжд видяхме само в дните, в които почивахме и бяхме без мотора. Е, крайно време беше и ние да се понамокрим малко. 

 В Имст пристигнахме късбният следобед, някъде около 17-18ч. Верчето беше направила резервация в един хостел на име Romedihof.  Хостелът се намираше в реставрирана къща на 500 години. Исцяло от камък и дърво. Всичко вътре беше чисто ново. Но ясно се подчертаваха всички следи от миналото на къщата - дебелите зидове, арките в тавана на къщата, каменните каси на вратите, дървеният под. Имаше и няколко стари вещи, запазени от незапомнени времена. Мястото беше много уютно, а собственикът - един катерач, беше много дружелюбен. В хостела не се предлага готова храна, но пък има страхотна кухня в която можете да си сготвите всичко. 

Тук ни беше следващата почивка. Избрахме това място за двудневен престой, тъй като бяхме чували много за красотите наоколо. Освен това, тук е и раят на катерачите. Наоколо има хиляди маршрути за катерене, а изкуствените стени са едни от най-добрите в Европа. Често се правят и най-класните състезания по катерене тук. Затова искахме да имаме повече време за да разгледаме колкото се може повече от това, за което бяхме чували. За съжаление дъжда с който пристигнахме беше неотлъчно от нас през целият ни престой. Това естествено, но можа да ни спе. Жалко само за гледките, които пропуснахме заради всички тези облаци. 

 Най-напред искахме да видим прословутата открита стена за катерене. Там, все на сериозни състезания, няколко пъти беше вземал участие и нашият приятел от клуба - Кристиян Петров. Нямах търпение да я видя и аз. Точно там, обаче дъжда беше много силен и разходката беше кратка и без махане на каски и екипи. 

Нашият девети ден, започна с дъжд. Бяхме планували разходки из града, но заради времето, решихме те да са с мотора и то нагоре в планината. Домакинът ни препоръча един планински проход, който започва веднага след Имст и отива до Елмен. Изкачва се от 1000 до 1900 и слиза пак на около 1000 м. Дълъг е 30 км. И е изпълнен с обратни завой и стръмни наклони. Това беше и нашият първи истински планински преход с мотора. 

На върха беше доста студено, може би около 4-5 градуса. А, само на стотина метра над нас, дъжда вече беше сняг. Това доста ме притесни, тъй като следващият ден в Италия искахме да минем през няколко високопланински прохода, които са над 2500 м. Но това го оставихме за утре. Направихме краткапочивка на върха, за 2 снимки и стопляне на ръкавицит, след което започнахме слуизането към Елмен. 

Ето и част от пътя. Тук настигнахме и едно камионче, което караше на аварийни много бавно. И тъй, като условията не позволяват моменталното му изпреварване, се движихме известно време зад него. Тъкмо се чудех, какво ли става, когато камиочето спря, слезе един човек, мина отстрани, взе един камък, който беше паднал на пътя и го прибра отзад в камиончето?!? - Аха, просто това си работят хората, чистят пътя от паднали камъни... - казах си, и заминахме напред...

 Този ден беше изпълнен с друга изненада. Въпреки всичкия студ, дъжд, баири, завои и всякакви гадости, беше пълно с колоездачи. Едни тренираха, други къде сами, къде с компания бяха просто пътешественици. Натоварили колелетата с дисагите и мачкат. Евала на такива хора. След като ги видях, определено ми стана по-топло и докато си мислех колко са надъхани се надъхвах и аз все повече. Какво като е мокро и студено? Мачкаш и това е:) ! В Елмен само спряхме за няколко снимки и хванахме обратният път. Когато се прибрахме в Имст, където температурата беше 12 градуса, ни стана много топло. Бяхме много доволни от първият ни истински планински преход и мисля, че това определено ни даде смелост за следващият ден. Макар, че не спирах да си мисля за това че, щом тук на 1900 е 5 градуса, колко ли ще е на 2500м. 

Ето и клипчетата от този проход!

Следобед, след като се изсушихме, затоплихме и нахранихме в хостела, времето реши да започва да се променя и за малко спря да вали. Тогава излязохме на пешеходната си разходка из красивото градче. За съжаление отново заваля, а и всичко наоколо беше забулено в облаци, така че нашата разходка приключи бързо. Вечерта в хостела, беше и първата ни лятна вечер с червено вино. Но, в тази планина, с тази банкетна зала с дървеният обков и този студ събран през деня просто това беше най-нормалното продължение. На масата, заедно със собственика, обсъждахме бъдещите ни планове. Той отново ни посъветва за няколко красиви прохода, които можехме да изберем за следващият ден. Тук беше и момента с най-голямо колебание за маршрута ни. Имахме 3 варианта: 

1. проход висок 1500 м., на върха на който е Австро-Италианската граница. Той минаваше близо до прочутият Италиански проход - Стелвио, след което изкачваме още един - Яуфенпас 2500м. и слизаме в едно италианско планинско селце на 20 км. от Австрия;

2. Един от най-високите проходи в Алпите Timmelsjoch 2500 м. След което пак през Яуфенпас до селцето;

3. Магистралата между Инсбрук, Австрия и Италия. 

Предвид климатичните условия, най-лесно щеше да бъде по магистралата. Предвид обаче, всичките красоти и високопланинските проходи, магистралата я забравихме веднага. Чудехме се между първите два варианта. Не знам защо, но избрахме вариант едно. Така си легнахме и се надявахме да се събудим от слънцето. 

Началото на десетият ни ден беше огряно от обещаващо слънце. Все още високите върхове бяха забулени в облаци, а мокрото от снощният дъжд не беше издъхнало, но слънцето пекваше тепърва. А, ние казахме чао на Имст, малко по-късно и на Австрия и се отправихме към Италия.

Движехме се успоредно с Швейцарската граница, а пред нас планината се издигаше грандиозно. Облаците започваха да се разкъсват, а ние се утремявахме все по-напред в тази чудна картинка.

 

fz6 european trip 2011! Част 1

 Най-после дойде време и за някакъв вид разказ за нашето пътуване.

Сега, месец след като се върнахме, си мисля, че ако пишеш такъв разказ то най-добре е да го правиш по време на самата обиколка. Не че спомените са избледнели, но сега май само най-силните емоции и добри спомени са на лице. 

Добре, да започнем от подготовката.

  Като цяло, винаги съм мечтал за подобен тип пътуване. Хубавите пътища из Европа, огромните планински вериги, известните на всички моторджии проходи, и какво ли още не, привлича вниманието на всеки моторист. Минаха 5 години откакто си купих първия мотор. Доста време имах за мечтане за голяма европейска обиколка. И ето, че най-после това се осъществи. Как? В края на миналата година пътувахме с Верчето заедно за Германия (не с мотора:)) и за пореден път се заговорихме за евентуална подобна обиколка. Докато бяхме там обсъждахме още няколко пъти темата и нещата започнаха да стават все по-сериозни. Един ден решихме да си направим бегла сметка, ей така просто да имаме идея постижимо ли е въобще начинанието. Мисля, че след този момент всичко вече беше ясно - ще трябва да я направим обиколката. Зимата мина, дойде началото на лятото и Верчето трябваше да се прибира от Германия. Наближи и последният й шанс да направи първата крачка за голямото пътуване - покупката на екипировката! И тук вече беше моментът, в който всичко стана ясно - тя си купи пълна екипировка, панталон, яке, каска - тръгваме! В началото на лятото, вече и двамата тук в България, започнахме да мислим малко по-подробно маршрута. Заедно с това течеше подготовка на мотора, както и допълване на липсващите неща от екипировката - нови ботуши, нова туристическа каска, машинки за говорене между двамата на мотора и т.н. Бавно, бавно събрахме всички парченца и пъзелът с екипировката беше готов. Моторът също бе подготвен изцяло - смяна на масло, филтър, свещи, жила, нови гуми и проверка на спирачките. Вечният дебат за видовете масла го реших преди години още, когато Витанския направи сервиз за масла. Така и преди заминаването минах през "Масломания". Свещите си ги смених сам, сложих това което е по книжката на мотора. Смяната е лесна, стига да имаш необходимите инструменти. Жилата ги поръчах от Ямаха. Не исках да рискувам с разни китайски заместители. Да, не са много евтини - 150 лв за 3те, но поне зная че са  правилните. Смяната им не е нищо особено, става лесно, стига да не забравиш от къде минават старите :). Изборът на гуми ми отне най-много време. Там се чудих доста. Варианта с гуми втора употреба го изключих. Исках нови, и то специални за туризъм. Разгледах сайтовете на основните производители. Харесах си 2-3 марки. След това започнах да ги търся по магазините и вече оставаше  да реша на кой вариант да се спра. Избрах Континентал. Моделът е ContiMotion, гума предвидена за туризъм. В средната част е с по-твърда материя, гарантираща повече километри, а от двете страни е по-мека за отлично сцепление в завои. Материалът предлага изключително добри свойства при мокро и студено време. И нещо много важно - гумите са много издържливи. Сега почти 6000 км от както съм с тях, почти не им личи, че са използвани. Тук е мястото да благодаря и на всички приятели, които ми помогнаха за мотора - Томито с подсилването и заварянето на стойките за куфарите, Камен с резервните инструменти, бушони и дребни части, както и запалката за зареждане на навигацията. Навигацията! За учудване на голяма част от компанията, Алдо си купи навигация! Тъкмо ми беше излязъл прякорът Гармина, и ето че веднага си го изгубих. Така, вече всичко беше на ниво - мотор, екипировка, всичко! Остана да уточним маршрута, отново да изготвим бюджет и да си направим резервации за нощувките. Една доста трудна задача, предвид че едновременно не знаеш къде какво има за гледане и в същото време искаш да отидеш навсякъде, а не става. Въпреки всичко се придържахме към първоначалния си маршрут. Той накратко беше: Варна - София - Белград - Будапеща - Братислава - едно село близо до Виена - Залцбург - Имст - Триест - Задар - Дубровник - Черна гора - Косово - Сърбия - София - Варна. Първата половина от маршрута изглеждаше доста добре, ясна и без много въпросителни. Втората част обаче създаваше известни опасения с преминаването на сам мотор с двама души през Черна Гора, Косово (и/или Албания), Сърбия или Македония. Чудехме се как и от къде да минем. И така, след известно проучаване, решихме да променим последната част от пътешествието като от Задар, вместо да продължаваме на изток по Адриатическото крайбрежие, да си хванем магистралите към дома.  

 В крайна сметка ето го и крайният вариант за маршрут, който избрахме да следваме по време на пътуването ни:

 

Маршрутът го планирахме с помощта на http://www.maps.google.com и http://www.viamichelin.com/ . По картата излизаше около 4200 км. като ние си смятахме бюджета за 5000 км. Винаги трябва да се сложи резерва за изгубвания, за отклоняване от маршрута, посещение на забележителности и др. И така, маршрутът минава през 9 държави като не броим родината ни. Планувахме да направим всичко с 15 нощувки, за да не се получават прекалено дълги преходи. Ето и градовете в които спахме по хронологичен ред: София, Белград, Будапеща, Братислава, едно селце близо до Виена (2 нощувки), Залцбург, Имст (2 нощувки), Госсензасс (Италия), Акилея, Пула (Хърватска), Задар, едно малко селце до Загреб, Белград, София.  

___________

update: 17.08

 Така, маршрутът е вече готов, планът е изяснен до ниво, в което остава само да кажем дата и да тръгнем. Между другото, един или два пъти отлагахме датата на отпътуване, заради ангажименти. Но все пак си спазихме крайния срок, който си бяхме поставили за отпътуване. И така, стига общи приказки, нека да отбележим нещата, които трябваше да направим преди да запалим. 

  Багажа:)

 Избора на правилното количество багаж е от голямо значение за комфорта и лекото пътуване. Ние започнахме отзад напред. Първо с куфарите и мястото, с което разполагаме. 150 л багажници, разпределени в 3 куфара + една 15 литрова чанта на резервоара и една малка раничка за лаптоп на гърба на пасажера. Обемът беше прекалено достатъчен. Затова основното нещо с което се съобразявахме беше тежестта. По препоръки на производителите на куфарите, максималното тегло, с което могат да се товарят е 5 кг. С малко старание разпределихме багажа в страничните куфари по 7кг във всеки, а централният беше с променливо тегло (заради сандвичите, водата и други еднодневни багажи). По отношение на дрехите, както каза баща ми докато си стягахме багажа : "поне 2 тениски ще ги върнете без да сте ги пипнали". За избора на количеството дрехи се ориентирахме по дните и от факта, че в средата на пътуването ще бъдем на гости 2 дни на приятели и ще можем да си изперем всичко. В крайна сметка, наистина за някои тениски се напъвахме да ги носим само и само да не сме ги взели напразно. Обувките - не прекалявайте. Освен ботушите (или това с което ще карате) ви трябват едни джапанки (задължително, особено ако хванете тея жеги в които влязохме ние), трябват ви и само един чифт маратонки (обувки) за времето без мотора.

 Палатка или не беше другата дилема. Тъй като нашият план не включваше нощувки на открито решихме, че палатка няма да вземаме. А и честно казано мисля, че нямаше къде да я сложим, освен на части по куфарите. Взехме, обаче, по един компактен спален чувал - за всеки случай. Не сме ги ползвали, но мисля, че е добре че бяха с нас. При евентуална непредвидена нощувка биха свършили добра работа, или при нужда от затопляне, или пък при лоши условия в мястото където ще нощувате.

 Чантичката на резервоара - удобна и изнервяща. Удобството и се изразява в това, че е най-практичното място за събиране на всички дреболии - зарядни за телефони, кабели за фотоапарати, слънчеви очила, светлоотразителни ленти за ръката, пътен атлас, дребни монети за такси по пътищата, джобчета за винетките и стикерите от магистралите, въобще всичко дребно което иначе ще го търсите по куфарите с часове. Наистина върши страхотна работа и аз препоръчвам тя да не бъде голяма. Определено ако беше от тези високите чанти щеше да пречи доста. А така като не е много голяма можете да си пръснете всички джунджурии спокойно и да ги намирате лесно. Минусът на чантичката леко се забелязва при зарежданията. Просто в един момент ти писва да се съобразяваш с нея, но това се забелязва чак към края, така че спокойно :) По отношение на раницата с лаптопа на гърба на втория, ще видим какво ще напише Верчето в коментарите, но лаптопът определено е една много полезна част. Особено ако не сте си направил предварително всички резервации за нощувките. 

 Последната част от багажа, който носихме бяха някои консумативи и неща за всеки сличай. Моторът е снабден със системата за автоматично смазване на Скотойлер и затова в едно малко шишенце от 200 мл. си носех масло, което се оказа достатъчно. За ползите от тази система съм писал и преди - просто веригата (особено тук на дълъг път) стои винаги чиста. Верига за заключване на мотора. Дали помага или не, не зная, но мисля, че е по-добре с нея. Взехме я за местата, където нямаше паркинг към хостелите и къмпингите в които спахме.  Придава известно спокойствие. Хубавото беше, че пасна идеално в малкото място (заради гърнето под седалката) под седалката. Естествено носихме си и аптечка, специална моторджийска, т.е. с по-малки размери. Светоотразителните жилетки са задължитени, ако искате да пътувате безопасно. Просто защото може да ви се наложи да се движите в условия с много намалена видимост и това малко или много ще ви помогне да бъдете забелязвани от другите на пътя. Дъждобраните - аз нямах, Верчето си взе. И май беше права, защото при много силните дъждове помага. Иначе ако вали леко, май повече спарва. Така, че го оставям без препоръка, а като въпрос на избор. Флаконът за спукани гуми също беше с нас. За щастие не ми се наложи да го използвам, но определно не бих тръгнал без него. Общо взето тези пособия заемаха една малка торбичка в централния куфар, не тежат и не заемат много място. Така че бих казал, че е по-добре да пътувате по-спокойно, отколкото да се ядосвате, че не сте ги взели при евентуална необходимост.

 И естествено навигацията! Без нея километрите щяха да са с хиляда повече сигурно, а нервите с милиони повече :). Преди заминаването ни разглеждахме доста варианти. В крайна сметка избрахме Prestigio 5500, навигация с множество функции на добра цена, но беше модел, който не е специализиран за мотоциклет. Т.е. не е водоустойчив и няма някои дребни функции. За целта си взех тази чантичка, която уж е водоустойчива и лесно се закрепя към кормилото с тази стойка. Само че тестът показа, че лесно започва да пуска влага през шевовете, а от топлината на уреда се получава конденз от вътрешната страна и не се вижда нищо. Затова в мокро време машинката стоеше в прозрачния джоб на раницата на резервоара, която си имаше дъждобран. Така или иначе успяхме да го предпазим от дъжда. По отношение на гласовите команди имахме една машинка (с кабели, което е супер досадно, но около 300 пъти по евтино) за разговор между двамата на мотора, в която може да се включи плеър или навигация. Така че връзката ми с навигацията беше чрез слушалка с кабел. Но препоръчвам по възможност да използвате безжичните устройства. Освен gps-а ние носехме и един пътен атлас, който рядко влизаше в употреба. Най-вече в един два дъждовни следобеда прекарани в стаите си, гледайки пътищата из Европа :).

___________

update: 18.08 

  Бюджета!

Ами, както стана дума по-рано, започнахме да го смятаме за пръв път още зимата, когато всичко беше по-скоро мечта от колкто реалност. Няколко седмици преди тръгването обаче седнахме да си направим реална сметка. От форума  намерихме някои полезни теми, които ни помогнаха с изчисляването на някои разходи - пътни такси, винетки. Четохме и няколко подобни пътеписа, за да видим хората горе-долу с какви разходи са се сблъсквали. За нощувки си определихме средна цена от 25 евро на човек на вечер. За храна сложихме също толкова. Бензина го смятах по 1.5 евро за литър, а разхода го сложих 6 литра на сто километра. Грубо сметката излизаше по 1000 евро на човек за всичко. 

Нощувките!

 Верчето се занимаваше с тях. Няколко дни преди да тръгнем, тя вече беше открила и резервирала първите ни 10тина нощувки. Местата за спане ги търсихме по следния принцип: първите 4 дни бяха магистрали с нощувки в столиците на държавите. Затова искахме да спим на място с лесен достъп (извън лудите градски задръствания) и в същото време да можем оставяйки мотора там, да стигнем с градския транспорт лесно до центъра на града, за да разгледаме. Следващите дни (в Австрия) това нямаше голямо значение, тъй като спахме в малки градове и беше все тая. Всъщност резервациите ни стигаха до там, така че за следващите нощувки ще ви разкажа, като стигнем до Италия. 

 Този принцип с нощуването в близки до града къмпинги или хостели в покрайнините на града определено ми допадна и плюсовете от него усетихме още с влизането ни в Белград. Идеята откраднах (или по-точно послушах съвета) от едни двама колеги от форума, които разказваха за пътуването си до Англия. Определено го препоръчвам, най-вече заради приятните пешеходни разходки из централните части на градовете без излишните нерви (и жеги) от задръстванията, без притесненията за мотора, без търсенето на място за спиране, без мъкненето на каски и якета и т.н. Затова ние разходките из градовете, в които спахме, си ги правихме пеша, а моторчето ни чакаше на мястото където спахме. 

 Ами, май това е всичко от подготовката, или поне всичко за което се сещам в момента. Единствено тръпката от предстоящото пътуване, която изпитвахме дни преди да тръгнем не мога да ви я пресъздам тук с текст. Беше страхотно и някак бързо се изплъзнаха последните дни и ето, че дойде момента в който си казахме "Хайде да лягаме тази вечер по-рано, че утре тръгваме!"

___________

И така - добро утро - 10ти юли е ! Тръгваме! 

 Първият ни преход ни даде смелост в непознатото начинание. Трябваше да стигнем до София. Познат път. Общо взето нямаше особени притеснения. Сутринта беше слънчева, не се успахме и съответно не бързахме за никъде. направихме един курс до гаража да вземем мотора и да си облечем екипировката. След което се върнахме да си сложим и куфарите. Щрак - включихме захранващия кабел и навигацията светна - "час на пристигане....дистанция...." Снимка на километража, за да видим накрая колко сме ги навъртяли. И разбира се една преди да тръгнем с притесненият ми баща, който е правил подобни работи навремето с МЗ, но сега се опитваше да се направи на човек, който не ни разбира. И все пак, бях сигурен, че вътрешно се радва много.

След това - газ :) Пътя до София няма да го описвам. Като цяло, това е най-трудния преход от цялото ни пътуване, но тогава не мислехме така. По обяд бяхме на Български Извор, хапнахме, за да не се чудим в София умиращи от глад къде да ядем. Там пристигнахме следобед, на гости на сестрата на Верчето - Елито. За което сме й супер благодарни! В София единственото интересно, което ми се случи, бе че първите 6 платени паркинга в квартала, които посетих ми казаха "мотори не приемаме". С малко повече зор, и отново помощ от интернет намерих един сравнително близко. Но разликата в безопасността на паркинга и на улицата май беше нищожна. Сутринта в 6:00 отидох, въпреки пуснатата  бариера влязох, запалих си мотора, пазача спеше, кучето също. Изчаках да загрее, каската и тръгнах. (Тук поклащам разочаровано глава, но какво да се прави...) Очакваше се топло време, затова предпочетохме да тръгнем по-рано и някъде около 7 часа захапахме южната дъга :).

   

 Пътуването до Белград не беше кой знае какво, но все пак ми беше интересно предвид, че за пръв път шофирам в чужбина.  Всъщност инересното беше още на Българската граница, когато за пръв път се нареждах с управлявано от мен МПС. Сутринта на този ден нямаше много коли. Дори бих казал, че пред нас имаше само една кола. И така, приближавам се аз и гледам между двете будки застанали двама униформени по средата на пътя и си говорят. Спирам до тях и поздравявам :

 - Добър ден!

 - Нещо за деклариране?

 - Не. 

 - Чао! - с много разсърден тон и жест с ръката сочещ ми пътя, господинът "учтиво" ме изпрати.

Помислих си, че това е всичко, поздравих и тръгнах приближавайки бариера. Точно да мина и от барачката до бариерата чух вик:

 - Алооооуууу! Къде бе? Паспортите?

Минута след това, вече пътувахме към сръбската част. Сега ми е смешно, но тогава само вълнението от пътуването подтисна яда ми. До кога ли нашите държавни служители твърдо ще се борят срещу усмивките, поздравите и доброто настроение...? Както и да е, посоката която показваше навигацията беше запад...

 От карането към Белград може би трябва да спомена пътя с тунелите и многото скали малко преди Ниш. Там направихме кратка почивка и пъври масаж на горките ни дупета :) От Ниш се качихме на магистралата, която щяхме да напуснем 5 километра преди къмпинга ни, така, че до там нямаше нищо интересно. Магистралата, която минава през Белград, беше в ремонт и имаше доста задръствания. Беше някъде по обед и беше доста топло и досадно. Въпреки усложненията трафикът си вървеше и скоро след това слязохме от магистралата и поехме към къмпинг Дунав. Мястото се намира на 15тина километра от града, много близко до магистралата. Перфектно място за транзитно преминаващи, като нас. Повече за мястото може да научите от описанието на снимката.

  Там си починахме много добре и цял следобед се ровехме в интернет да се запознаваме с интересните места, през които ни предстоеше да минем. На другя ден ранното ни ставане беше допълнено от часовата разлика, за която се сетихме чак тогава. Това беше само в наш плюс, защото пътуването ни до Будапеща мисля, че беше най-горещото от всички. Рано, с хубаво време се отправихме към Унгарската столица.

  Преди да напуснем Сърбия си платихме таксите за магистралите, които бяхме ползвали, които по много груб спомен бяха около 13-15 евро (Ниш-Белград си го платихме като излязахме от магистралата преди къмпинга). За Сръбите бих казал едно евала! Тяхната част от тази международна магистрала беше страхотна. В северната си част стояха тепърва нови магистрали, платна и участъци, но определено работеха на пълни обороти. Поздравления! Нещо друго много полезно, което забелязах там по магистралите (а в последствие се оказа, че и в другите държави е така) бяха табелите за бензиностанции. Еднакви табели във формата на пътни знаци, с предстоящата бензиностанция, дистанция до там и километри до следващата по ред бензиностанция. За да може човек да си направи сметка, дали ще зарежда на ОМВ или може да изчака до Югопетрол примерно. Полезно!

 На влизането в Унгария, като първа граница на ЕС, беше нормално да има малко по-стегнат контрол. Имаше опашка, но тъй като работеха всички гишета, нещата ставаха бързо. Докато придвижвах мотора бавно бавко към гишето, Верчето отскочи до една барачка да купи винетка за магистралата. След пожеланията за приятен път, влязохме отново в ЕС. Различна държава, разликите се забелязват дори още на границаита. Пътя стана още по-добър от Сръбския, за който си мислех, че е по-добър от нашия, а наоколо още по-чисто и зелено. Другото много хубаво нещо на Унгарските (а, и не само) магистрали са местата за почивка - беседки, чешма и маси за хапване и релакс, тоалетни. На едно такова се спряхме за 15тина минути. 

 Будапеща!

___________

update: 22.08.

 Имахме резервация в един семеен къмпинг на име Байкър къмпинг, който се намираше в града, на около 2-3 км. от центъра. Всъщност къмпинга е една семейна къща с двор по-малък от декар. На двора има места за палатки, също и паркинг за мотори. Има и един навес с кухня с посуда и маси. На разположение за палаткуващите навън има 4 бани и тоалетна. Вътре в къщата можете да си наемете стая без собствена баня и тоалетна. На разположение са и хладилници и всичко останало за да си сготвите и съхранявате храната. Домакините са много добри и гостоприемни, така че мястото го препоръчваме.

 Ние пристигнахме някъде по обяд. Тъй като все още не бяхме започнали да си носим сандвичи по пътя, бяхме много гладни. Оказа се обаче, че там храна не предлагат, тъй като всеки сам си носи и си готви. Това беше и един от уроците ни от това пътуване - носи си храна. Пропускът обаче ни накара скоро, след като пристигнахме да излезем към центъра, за да се наядем. И макар да беше още обед и слънцето да грееше силно, колкото и да ни се спеше на хладно в стаята, нямаше как - трябваше да се яде. Жената ни подари една малка туристическа карта на града, обясни ни горе долу ние къде сме, и къде какво има и тръгнахме. Вървяхме пеша към центръра на града, за да разглеждаме. Естествено, най-напред се спряхме в един месарски магазин, в който също предлагаха печено месо и разни джобове. Задоволихме основната нужда, сега вече спокойно можеше да продължим с разглеждането на града, фонтаните, големите зелени градски градини и много красивите стари сгради.

 

 Пътя, умората, жегата и наяждането взети заедно водят до - доспиване! Съчетано с изпиването на една разхлаждаща бира в парка, доспиването се превръща неусетно в заспиване. Така се случи и с нас, в един невероятно красив парк. Докато и ние седнали на тревата, както всички останали там, се радвахме на красивото мясти и на другите налягали наляво-надясно, изведнъж нещо се унесохме и направо си заспахме за 30тина минутки.  След това, освежени продължихме. Решихме да си хванем метрото за да можем да посетим повече забележителности. Между другото, метрото е една не малка забележителност. Не зная кога е създадено, но от тогава не е променяно :) . Представете си Икарус на ток под земята :). И все пак живи и здрави се разходихме освен по центъра, по брега на Дунав (за 2ри пореден ден) и в района на Зоопарка. Там обаче не успяхме да влезем, защото вече беше станало късно и затваряха. След обстойната ни разходка, в която забелязахме, че супермаркетите СВА са много на мода в този район, дойде време и ние да посетим един такъв. Този път вече научили урока си с глада, най-напред си купихме храна за сандвичите за другият ден. Естествено взехме нещо и за гответе за вечерта и разбира се не пропуснахме месната бира.

 Вечерта на двора се запознахме с двама турци, които пристигнаха с две туристически Хонди с много багаж, и впечатляващо бързо успяха да си опънат палатата, да се настанят, да си подредят багажа и да почнат да готвят. Явно и те бяха гладни, като нас на обяд, само че имаха какво да си готвят. По-късно седнахме да си говорим с тях. Ние още неуверени в това, което ни предстои, а те с толкова опит зад гърба си. Гледахме техните снимки и слушахме за техните преживявания и това ни надъхваше все повече към приключението, което ни чакаше. Оказа се, че момчетата пътуват от 40 дни и вече са хванали скучните магистрали за дома. Първоначалният им план е бил да обиколят средиземно море. Но заради проблемите в Северна Африка са го променили на обикаляне на планините на Италия, Франция, Австрия и Швейцария. Чак жената на единият, си взела отпуска за една седмица, хванала си самолета до Рим, от където те са я взели, обикаляли са тримата една седмица и след това пак са я оставили на някое летище. Големи приключенци бяха тези. А, най-впечатляващи бяха клипчетата им от високопланинцките проходи. Чудехме се дали и ние ще минем по такива или ще заобикаляме по разни ниски пътчета...

 На сутринта отново с ранно ставане, закуска и бързо стягане на багажа се отправихме за последно по магистрала, към Братислава, Словакия. Ето и снимка от паркинга на Байкър къмпинг в началото на 4тия ни ден. 

 

  На влизане в Словакия, спряхме в една бензиностанция за да питаме дали има винетки или някакви други такси за мотора. Човека каза само - free, free. Така и не разбрахме дали е трябвало да плащаме нещо. От това пътуване нямаме снимки, следващата е от пристигането ни в къмпинг "Злате пески", Братислава. Намира се на брега на едно езеро, на което има нещо като плаж, предлагат се различни водни атракциони - водни колелета, ски, зорбинг и т.н. Къмпинга е точно "като от едно време" Стари бунгала, няма климатик, нямат собствени бани и тоалетни. Всичко беше чисто наистина навсякъде. Трвата зелена, подържана, алейте чисти, с много хубава гора в целият комплекс, който изобщо не беше малък. Но бунгалата си бяха мизерия. А липсата на комарници, ни напомни какво сме забравили - машинката за комари, която се включва в контакта. Ведна си я записахме в списъка за пазарене. Пътя до тук беше бърз, около 2 часа. Пристигнахме свежи и имахме цял ден на разположение. Първо се възползвахме от хубавото време и от наличния "плаж". Е, не е като нашият, но пък прилича на тея места, дето Софиянците им викат плаж :).

 

След освежаването, отидохме до хипермаркета - Теско, който беше на няколко крачки от нашият комплекс. Напазарихме си и тук не пропуснахме месната бира, само дето в магазина имаше около 40 вида и ми станал лошо. Искаше ми се да останем няколко дни, но нямаше как :). След като си прибрахме покупките, вече в ранния следобед излязохме на разходка из града. От входа на къмпинга тръгва и една трамвайна линия до центъра на града, който беше на около 4-5 км. Старият град определено ни впечатли много. Все още не си давахме сметка, но от сегашният поглед бих казал, че това беше един от най-красивите градове, които посетихме. Но преди да стигнем до старият град първо се разходихме за трети пореден ден по Дунав.

След реката, ни чакаше голям баир до крепостта, която впечатляваше с размерите си. 

 След крепостта се спуснахме отново в тесните улички на стара Бтарислава, където намерихме много интересен паметник на подземните работници.

 Приятната ни разходка из този толкова хубав град трябваше да приклчва вече, защото наближаваше времето за последният трамвай. Оставащото време до съня го прекарахме в подготовка за другият ден, разглеждане на снимките до сега и в добрата компания на тукашния Старопрамен.

 През деня се бяхме чули с Жаки, при която на следващият ден трябваше да отидем на гости. Часът и мястото на срещата бяха уговорени. Вече нямахме търпение. Ето старта на 5тия ни ден. 

 

  Казваме чао на нашия ретро комплекс и с нетърпение се отправяме на Австрия, чиято граница е само на няколко километра. Сроко след като тръгнахме, напуснахме и Словакия и разликата отново се усети още на границата. Мисля, че влязохме в най-красивата държава :). 

 Движехме се основно по между селски пътчета, които бяха изключително красиви. Не бързахме, защото Жаки щеше да си е в къщи едва следобед. А, ние бяхме на 2-3 часа път от там. На една почивка за зареждане, кроасанчета и кафе в бензиностанцията разглеждахме пътния атлас и решихме да се отклоним малко от маршрута за да отбием малко време. Харесахме си един зимен курорт - Земмеринг. В този момент Жаки се обади за да види на къде сме с пътуването и се оказа, за голяма изненада на всички, че и тя отивала с колата си към Земмеринг. Марко, приятелят и, работи там, и тя искала да го вземе за да бъде с нас 2та дни, докато сме и на гости. Така, че срещата ни случайно се измести напред във времето и високо в планината :).  Пътят до Земмеринг е нещо като с. Триград, само че с перфектен асфалт - 2 ленти, завой след завой, успоредно с реката, много скали и стръмни баири наоколо и чудна природа. Малко преди нас, обаче явно беше валяло и пътя беше мокър. В началото се притеснявах малко за сцеплението, тъй като за пръв път пътувах с тези гуми на мокро, но бързо свикнах да им вярвам и удоволстивето от стръмното изкачване се увеличи на макс. След като пристигнахме в зимният курорт посред лято, се оказа, че имаме нужда от допълнителни разговори за да се разберем къде сме и къде са хората, които търсим. Ето, най-после се видяхме с Жаки.

___________

update: 23.08.

 Там си починахме малко, освежихме се с едно кафе и търгнахме към малкото планинско селце на Жаки, където щяхме да останем 2 нощи. Там беше и първият ни изцяло без мотоциклетен ден. Те двамата с Марко пътуваха с колата, а ние след тях. Наложи се за около 20 км. да се качим на магистрала, така че тук е мястото да отбележим, че обикновените пътища в Австрия са безплатни за мотоциклети, а за магистралите се купуват винетки. Ние си взехме 10 дневна на цена от 4,5 евро. Това бяха и най-евтините и най-хубави магистрали, по които сме карали. Час по-късно след като карахме известно време отново по двулентов планински път успореден на реката, стигнахме до селцето. 

 Това ни беше първото посещение на Алпите и макар да се намирахме още едва на около 700-800 м. надморска височина, бяхме много въодушевени. За съжаление времето беше доста мрачно и нямахме много добра гледка към високите върхове. Следобед си направихме пешеходна разходка в района, но тя не продължи дълго, тъй като дъжда не се забави много. При вечер, Жаки ни показа конете си и малко преди да ги прибере отидохме да ги "почерпим" по едно парче стар хлаб. Много го обичат. 

 Това, което ми направи впечатление е липсата на оградни мрежи. Там където имаше животни, се ползваха тези електрически кабели, по които тече лек ток. А, дворовете хората си ги ограждаха с цветя, храсти и ниски дървени красиви огради.

 Дъждовната вечер използвахме за релакс и почивка. И имахме нужда, все пак бяхме пътували 5 дни и бяхме изминали около 1700 км. до тук. До тук имахме и сигурни нощувки. Така, че времето си го уплатнихме идеално с плануване на следващата част от пътуването. Верчето беше пуснала запитвания до няколко места за спане за следващите 2-3 вечери. Тук получихме и потвържденията от там, така че от към спане бяхме готови. Оставаше да решим от къде ще караме. Селцето на Жаки се намира на около 80 км. югозападно от Виена в полите на планината. Нашата следваща точка беше Залбург, намиращ се на около 300 км. Имахме 3 варианта за маршрут: 1. изцяло през планината, само по двулентови тесни пътчета, прехода е около 350 км. и по карта го дават около 5 часа; 2. една планинска магистрала, красива с много тунели и завои, 300 км. около 3 часа; 3. комбинация планински път отново по реката, този път със слизане към полето и магистрала, общо около 300 км. и пак около 3 часа. Избрахме вариант 3. Защото искахме да стигнем по-бързо до Залцбург за да можем следобеда там да разглеждаме. Пътя, който препоръчваме на всеки, който се намира в района и се чуди от къде да мине, като нас е път N27 от Payerbach до St. Polten.

 Така, след дългото умуване пред компютъра, всичко вече беше планувано и вече можеше да отидем някъде да вечеряме. Избрахме една пицария в съседното по-голямо село. Разбира се, тук вече не искахме много много да виждаме мотора, и използвахме колата на Жаки.

 Край на първа част! Продължението е ТУК!

Една бърза разходка до Провадия за Велик ден.

 След тежката работа в София, където бяхме половин месец с кратка почивка, се прибрахме във Варна точно за Велик ден. Неделя времето беше страхотно, е малко хладно може би, но нали знаете 15 градуса през април са по-топли от 15 градуса през ноември. Зарадвани от възможността веднага всички луди от компанията ми се заеха със собствените си "номера" : едните искаха да катерят, другите да карат кросаците в гората, а на мен просто ми се возеше на Фазерчето. Срещахме се пред гаража, всеки си взе неговото - кой въжетата и каските, кой мотора и тръгнахме. Катерачите се отправиха директно към скалите. Ние търгнахме по стария път за Провадия бавно бавно. През 30-40 минутното ни пътешествие до Девня (20 км.) освен за темпомат си мислех и за един път, който минава през няколко баира над Девня, през село Манастир и излиза точно на Крепостта в Провадия.

 Лекият проблем беше, че не си спомням от къде в Девня можехме да го хванем този път. Затова малко се полутахме, но с 2-3 питания се оправихме бързичко. 

 


 

 

 Спирка в Девня на една бензиностанция за ориентация. На снимката: Алдо, мотора на Зи и Арто с неговия.

 От там газ по супер разбитото пътче през девненските баири. Красиво, много завоичета, изкачвания и спускания. Само да имаше асфалт.... В Провадия спряхме в едно магазинче да си купим нещо за хапване и се отправихме към скалите. Там, още не бяхме хванали черния път и видях как Зи се метна в нивата и газ до дупка. Докато пътъувахме 1 час до Провадия (50км) се чудих как ли ще си го компенсира Здравко това бавно движение. Еми щом видя нивата, се метна вътре и излетя с колкото може мотора :) Шоу. Естествено Арто го последва. И аз си останах сам да си търся от къде да мина за да стигна точно над скалите с мотора, че не ми се вървеше. Естествено от далеч ги видфях как за 1 мин пристигнаха на скалите, а аз се лутах още 30 мин сигурно. Беше ми много забавно да си търся вариант за минаване през полето и да ги гледам онея в далечината как хвърчаха по същите баири с колкото могат! В крайна сметка се подредих и аз до "козите", точно над скалите. 

 

 

 Там катерачите вече бяха опънали въжетата. Изчакахме ги малко да се съберем всички заедно и да се чукнем с великденските яйца : ) 

 

 

 След това малко катерене...

 

 

 

... много вятър и студ за тея (като мен), които нищо не правеха. Така, че след като се нахраних доста бързо взех решение - тръгвам си докато е време. Запалих си моторчето, леко притеснен дали ще успея да кача тревясалия баир и ги оставих да си спортувт хората. На връщане нещата се случваха малко по-бързичко - предпочетох магистралата!

Какво по-хубаво да имаш готина компания, всички надъхани да излязат някъде да се поразходят почивния ден, мотор, и хубаво време. Ест. и да не си на работа! Думата е една - газ:)

Страхотен ден!

Цялата галерия можете да разгледате ТУК